Diana Hinova, Sofia, Bulgaria, SSH Blog Correspondent
Public schools are public spaces. Schools are also one of the places where we learn, ‘by doing’, about what public space is and what behaviors are acceptable in it. It is no secret that there can be serious problems with bullying and harassment in schools. In Bulgaria, though, teachers and school officials –underpaid and often burned out – tend to ignore anything that is happening between students and does not lead to serious bodily injury. They try to just focus on their job, insisting that they are responsible for educating, not protecting or disciplining the students.
So, a lot goes on in Bulgarian schools to ‘teach’ girls that they cannot count on their bodies being respected or their rights protected. Being groped and verbally harassed by classmates on a regular basis just seems to be part of the public school experience. When Bulgarian women who had experienced physical or sexual violence since age 15 by someone other than their partner were asked details about the most serious such incident, 22% cited someone from a school context as the perpetrator (European Study on Violence Against Women, 2012).
The message that girls cannot count on their bodies being respected or their rights protected is reinforced by street harassment. Bystander passivity compounds it. When they experience and witness street harassment, in their daily commutes to school and other activities, girls come to understand that this behaviour is seens as tolerable not only for their rowdy peers, but for any man. Boys similarly see that there is no incentive to stop harassing women.
As long as sexual harassment goes on between classmates, school officials will turn the other way and focus on their ‘educating’ work. This realization was certainly part of my stints in Bulgarian public school, and one of the most memorable at that. Is it any wonder then that some of these boys carry the same attitudes and behaviors out into the street? Or that we continue not to talk about gender-based violence as adults? A huge opportunity to break the cycle of tolerated harassment is missed.
A small proportion of cases though, in public school settings, are such where the perpetrator is not another student. An alleged case of this variety captured Bulgaria’s attention this week: the parents of a 13-year-old girl became aware that there was misconduct by staff against their daughter, probably of a sexual nature, at a special-needs school in Sofia. The immediate response by school officials was, in essence, ‘[shrug], I don’t know, I wasn’t there, and, nobody would believe an autistic kid, anyway’. The parents filed complaints with the relevant child rights agencies and the Ministry of Education, public protests and press statements ensued.
What bitter irony that this year the State Agency for Child Protection, along with similar national authorities elsewhere, marks “2014: Year of Child Rights”! It is on the occasion of the 25-year anniversary of the Convention of the Rights of the Child, ratified by Bulgaria in 1991. The Convention guarantees children, among other things, protection from physical and sexual violence and exploitation. In addition, while many school officials may not be aware of this fact, a coordination mechanism between the SACP, Ministry of Education, and law enforcement institutions, stipulates that anyone aware of potential violations of these rights bears responsibility for reporting these concerns to the relevant authorities.
As it turns out, there are (on paper) fairly adequate systems for dealing with sexual harassment and more serious offenses in Bulgarian public schools. It’s just that no one wants to take on the added responsibility for using these means.
There is a movement among young parents in Sofia to consider various forms of alternative education. How to educate your children is a huge decision – these people take it quite seriously. And they find themselves pushed away from the public school system not only because of what they perceive as poor quality education, but to a large extent also because it does not provide a safe environment.
They do not want their children to become either victims or aggressors by default, or to internalize the norms tolerant to violence. But Bulgarian public schools at present pretty much guarantee that they would.
Diana has a Master’s in Public Policy from Georgetown University and works as a consultant to INGOs. Follow her on Twitter @dialeidoscope or letnimletni.blogspot.com.
България: Училище без тормоз: Чия е отговорността?
Държавните училища са публични пространства. Училищата са и места, където научаваме, ‘от опит’, що е то публично пространство и какво поведение се приема в него. За никого не е тайна, че в училищата може да има сериозни проблеми, конфликти и насилие между връстници. В България, учителите и персоналът – обикновено с недодстатъчно заплащане и претръпнали – не обръщат внимание на отношенията между учениците, стига да не се стига до сериозни физически наранявания. Стараят се да се концентрират в работата, като настояват, че те трябва да обучават, а не да защитават или възпитават учениците.
Така много неща в училище “обучават” момичетата, че не могат да разчитат телата им да бъдат неприкосновени или правата им да бъдят защитени. Това съучениците ти да те опипват, задавят нежелано и обиждат, редовно, е просто част минаването през държавното училище. От българките изпитали физическо или сексуално насилие извършено от друг, а не техен партньор, 22% са посочили извършител от учебната си среда (Европейско Изследване на Насилието над Жени, 2012).
Идеята, че момичетата не могат да разчитат на уважение, заради телата си, или на правата си, се подсилва от уличния тормоз. Апатичните наблюдатели я потвърждават. Когато биват тормозени на улицата или наблюдават такива случки в ежедневното си придвижване, момичетата осъзнават, че такова поведение се толерира не само сред бурните им връстници, но от страна на всеки непознат. Момчетата също не виждат пример и причина да противостоят на такова поведение.
Стига сексуалният тормоз да се случва между учениците, персоналът на училищата извръщат поглед и се концентрират да ‘образоват’. Това прозрение със сигурност го изпитах лично в държавните училища и то остава най-яркият ми спомен от времето прекарано там. Да се учудваме ли, че момчетата после излизат на улицата и в обществото със същите нагласи и поведение? Или че продължаваме да не говорим за половото насилие и като възрастни? Пропускаме огромна възможност да спрем цикъла на толериран тормоз.
В малък процент от случаите на сексуален тормоз в училищна среда, все пак, извършителят не е друг ученик. Такъв е случаят на 13-годишната Ана-Мария, чиито родители повдигат въпроса за сексуален тормоз извършен от служител пред настоятелите на училището. Сблъскват се първоначално с отговора “Не зная какво е станало, не сме били там, а и никой няма да и повярва, защото е аутист”.
Каква горчива ирония – Държавна Агенция за Закрила на Детето (ДАЗД) в момента отбелязва “2014-та: Година на правата на детето!” по случай 25-годишнината от Конвенцията за правата на детето, която България ратифицира през 1991-ва. Конвенцията гарантира на децата, наред с други права, закрила от физическо и сексуално насилие и експлоатация. Освен това, въпреки нехаенето на болшинството служители в училищата, координационният механизъм на ДАЗД, Министерство на Образованието и Науката и органите на съдебната власт, задава задължение на всеки информиран за потенциално нарушение на тези права да сигнализира компетентните институции.
Излиза, че (на хартия) има сравнително адекватна система за сексуален тормоз и други сериозни нарушения в Българските училища. просто никой не желае да поеме отговорността да я използва.
Има една тенденция сред младите родители в София да търсят алтернативни методи за образование за децата си. Изборът на образование е много значимо решение, което тези хора приемат съвсем на сериозно. И се усещат отблъснати от държавната образователна система не само защото оценяват образователната програма като некачествена, но и до голяма степен защото не смятат, че осигурява безопасна среда.
Те не искат децата им да се превърнат в жертви или агресори по предопределеност, или да възприемат толерантността към насилието, на която българските държавни училища почти гарантирано ще ги научат.
(Развития по случая на Ана-Мария offnews и резултати от проверката на ДАЗД)
Следвайте автора в Twitter @dialeidoscope или на блога letnimletni.blogspot.com.
